Обама: лузър, но защо с успешна външна политика?


Гласове

/Поглед.инфо/ Да, звучи почти налудничаво, или като проплакано от Мерил Стрийп – лузър/неудачник – външнополитически, с успех – пак външнополитически. Нобелов лауреат за мир, затънал до гуша в недовършени войни, неадекватно истеричен в последните месеци от президентството си, провал за повтаряната с ораторска шлифованост “американска изключителност”… да, такъв е Барак Хюсеинович, но това е имидж, личната цена на президентското кресло.

Личният неуспех на Обама обаче постига национален успех във външната политика на САЩ. Демократите предават щафетата на Тръмп въпреки словесното, артистично шоу-противопоставяне, без съмнение идеологическо, чиято главна роля бе отредена на Путин и по-малко на Русия – ефектно, холивудски изпипано – светът и американците имаха зрелище.

Да караме поред с американските неуспехи – краткострочно са такива, фокусирани личностно върху Обама, дългосрочно са актив за Тръмп. Какъв актив? Най-важният – “време”.

Украйна – препъни камъкът за настъпването на НАТО в постсъветското пространство, възпряно от Русия през 2014 г. с Крим. Да, американците допуснаха руснаците до преговорите и то с домакин – Минск, Беларус, страна от Евразийския икономически съюз. В Украйна обаче се институционализира “сивата” зона на непокорния Донбас, самопровъзгласилите се републики ДНР и ЛНР, дефинирани официално от Русия като “вътрешноукраински конфликт” в докрината на МИД от 2016 г. (да няма илюзии за “вежливо присъединяване”, най-много – легитимна децентрализация, най-малко – статут като Приднестровието за неопределено време).

Междувременно Киев активно се военизира с полско-американско наставничество и се превръща в слабото място между ЕС и РФ в географския център на Европа, винаги готов да предизвика горещ локален конфликт. Идеален сдържащ фактор за сближаването на Русия и Германия, ерго на Русия и ЕС.

Дори и да имат успех Минските споразумения, това ще стане бавно, иска време, което е “закъснение” за руско-европейско сближаване, осигуряващо същото това “време” за американско “презареждане”... и какво губят САЩ?

Ще кажете, НАТО се дискредитира като защита на европейската сигурност и по-скоро олицетворява вече несигурност. Американската дискредитация като водеща сила в НАТО е само европейска загуба.

Варшавската среща на НАТО обяви в заключителното си комюнике сдържането на Русия като основен приоритет. Добавено е и малко място от кумова срама за тероризма, но нито системата ПРО, нито танковете, с които сега обилно се снабдяват източноевропейски държави плюс Германия, ще спасяват европейците от терористи или от бежанци. Танковете са за война – с кого? Уж, с Русия. Другите им функции, напълно възможни, защото с ядрена държава не се воюва директно просто така, са полицейските – срещу бежанци са неефективни, но могат да опазят политическите наместници от местното население, ако се наложи, нещо като “партньорска” окупация, за всеки случай. И какво губят САЩ, като ще се откажат частично от финансиране на НАТО по намерението на Тръмп? Достатъчно е наличието на натовска ивица по периферията на границата на ЕС с Русия – сдържа и печели време само за САЩ.

Сирия – част от “сивия” архипелаг в Близкия Изток с Ирак, с гражданската война в границите на Турция с кюрдите, с войната на саудитите с Йемен – идеален “сив” сдържащ фактор за геоикономическото развитие на Русия и Иран през течащи предимно на хартия “потоци”. И какво губят САЩ? Казаха “сорри” на Ирак, оставиха го в развалини, сега регионалните сили да имат пак “време” за стабилизация – за връщане на цивилизацията не говорим, етно, племенните, клановите и религиозните конфликти са отключени, инерцията ще бъде дълга – пак “време”, дадено на САЩ.

Американците не могат да контролират Близкия Изток, но могат и го оставят полуразпаднал се с тлеещи и горещи военни зони – това е “пост-американският Близък Изток”, както беше озаглавен последният брой на Foreign Affairs за 2015 г. Пост-американски – да, но и постмирен, постцивилизован, постсветски, сиреч – архаизиран и дестабилизиран. Поредният сдържащ/забавящ фактор за всички регионални сили (Турция, Русия, Иран). И какво губят САЩ?

Афганистан – изтеглянето на САЩ? Пост-американски Афганистан е идеалната нарко и терористическа платформа за поддържане на напрежението в Централна Азия. Архаизирано общество, ислямисти и терористи плюс вече професионални “бежанци”, рекрутирани в ЕС в очакване на сигнал, защото това не са само бандитска паплач, представяща се за сирийци, а военни структури, получили военни навици от познайте кои военни инструктори в Афганистан? Натовските и от времето на сътрудничеството с Русия – евразийските. И кой губи и кой печели време от изтеглянето на САЩ?

Ислямска държава (Даеш) – “черна” зона с потенциал за държавостроителство (данъчна система, здравеопазване и т.н.), идеален сдържащ фактор за ЕС – износ на ислямисти с европейски паспорти, с руски също, с балкански – косовски и кой знае още какви – те поне имат навика преди атентат да си ги носят и да не изгарят, вежливи ислямисти…

И какво губят САЩ? Престиж? Антиамериканизмът е старо явление, нищо ново под слънцето нито за араби, нито за “стари” европейци със спомени от Дьо Гол, за Балканите да не говорим (скърцане със зъби на народите и нетърпеливо услужливи усмивки на политическите наместници – удобно малцинство, евроатлантизирано (звучи почти като инфектирано), но безкрайно безразлично към обществените настроения. И какво губят САЩ?

Транс-тихоокеанското партньорство – вече факт, икономическо сдържане/забавяне на Китай, който още не е активна геополитическа сила, притаена по-скоро, но отявлена глобална икономическа – следва втората стъпка – системата ПРО в Южна Корея, уж, за Северна (интересно как такава малка държавица със своеобразен сектантски мироглед е допусната от големите да е ядрена сила?). Поднебесната мишена вече прояви нервна активност и форсира строежа на военни бази. Остава само бъдещ “спонтанен” местен конфликт, за да има “сива” зона, която да яде “времето” и на Китай.

Русия не може да бъде спряна, но е забавена, наред е Китай. Сближаването на Тръмп с Русия по Кисинджър трябва да десинхронизира руско-китайския танц, докато се създаде “сива” зона и в Далечния Изток – някакъв локален проблем с “демокрацията”, нещо “цветно”, няма нужда от грандиозен план за провокация на крехкото източноазиатско равновесие.

И какво печелят САЩ? Тръмп получава “наследство” от лузъра Обама, спечелил “време” за САЩ и отнел същото това “време” от потенциалните геополитически конкуренти.

Как Русия си наваксва исторически, защото не губи време за първи път? С непредсказуемост и нестандартни решения. Руското “време” си има характер, специфика да се ускорява в кризисни ситуации, но само ако руснаците пожелаят да са далече от печката.

Източник: Гласове

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели